Мигел де Унамуно (1864 ~ 1936) е известен испански философ и писател.

Ужасно робство е робството на суетата ~ Мигел де УНАМУНО

Мигел де Унамуно (1864 ~ 1936) е прочут испански мъдрец и публицист. Той е мъдрец, който застава на страната на философията на живота и отстоява казуса за смисъла на нашето битие като централен за философията. Мисълта му постоянно е фрагментарна, тонът – прочувствен. Основната му концепция е, че индивидът е колеблив сред гибелта и безсмъртието, сред вярата и разсъдъка.

В „ Дневника “, формиран от пет тетрадки с друг размер и брой страници, Мигел де Унамуно, предан на най-спонтанно признание и без въобще да търси или чака непозната оценка, излива възприятията, съмненията и подозренията си, очакванията и страховете си, подбудени от дълбоката духовна рецесия, която през последните години на 19 век трансформира посоката на живота му и на разбирането му за света.

Miguel de Unamuno, foto Acervo da Agência France Press

Трябва да се търси истината, а не повода за нещата, а истината се намира посредством примирение.

Онзи, който с готовност приема всичко протичащо се, съумява да направи по този начин, че да се случва това, което желае. Всемогъществото на индивида, постигано посредством примирие. До такова примирие се стига единствено посредством благоразположението, вярата и милосърдието.

Също както господ е вложил удоволствие в акта за продължаването на рода и в отхранването, с цел да вършим с ненаситност това, което по обвързване не бихме сторили, по този начин е вложил и суетна приятност във всеки труд в региона на изкуството и на науката, с цел да довеждаме начинанията си до сполучлив край. Но както плътското наслаждение, или сластолюбието, е станало причина за гибелта на мнозина, по този начин погубва и онази духовна приятност, когато се храни от високомерието на духа.

Чрез примирение се реализира мъдростта на простосмъртните люде и тя се състои в това да умееш да живееш в мир, в единодушие със самия себе си и със света, т.е. да живееш потънал в оня възвишен нравствен мир, основаващ се на истината, а не на разсъдъка.

Комедията на живота. Упорстваме да потънем в съня и да играем ролята си, без да виждаме действителността. Стига се до такава степен, че играем и когато сме сами, продължаваме с театъра даже в уединението и се трансформираме в артисти за самите себе си, искайки да се преструваме пред Теб, който четеш в душите и сърцата ни. Дори пред самите себе си не сме откровени и неподправени! До такава степен сме ослепели и скрити за личните си очи.

Тъй като гибелта е естественият свършек на живота, естественият път на живота е той да води към гибелта и естествената му светлина е светлината на гибелта. Да се подготвиш за гибелта, значи да живееш просто и естествено.

Да живееш, да живееш същински, да живееш непринудено, без двуличие, без подлост и скрити намерения; да живееш, с цел да умреш и с цел да продължиш да живееш; ето това се реализира със свята елементарност, която дава господ на оня, който се смирява.

Философите са на серии и до момента в който един изчезва, различен се появява, разрушавайки това, което предходният е съградил. И по този начин те се следват самотни.

Miguel de Unamuno, c.1925

Няма по-велика, нито по-възвишена музика от тишината, само че ние сме доста слаби, с цел да я разберем и да я почувстваме. Онези, които не можем да се потопим в тишината и да приемем нейния подарък, имаме музиката. За нас тя е като словото на тишината, тъй като музиката разкрива величието на тишината, изчистена от празни приказки и неправилен брътвеж.

Често пъти съм се замислял над сериозния темперамент на светските разговори; над това, че в действителност те са не толкоз разговор, колкото редуващи се монолози. Събеседниците остават непознати един на различен, всеки следва единствено своя ред на мисли. Никой не слуша с благоразположено внимание другия, всеки е припрян да изкаже своето, което счита постоянно за по-важно от непознатото. Почти в никакъв случай не се стига до разбъркване на възприятията, до единение на желанията, до духовно общение в диалога. Заслужава съществено да се замислим и върху това, че светските диалози са доста чести спирания. Това е признак на тежко заболяване.

Никога не опровергавай непознатото мнение, тъй като това значи да искаш да се покажеш по-силен от близък си и да искаш до го подчиниш. Изложи откровено и простичко какво чувстваш и остави истината сама да влияе върху мозъка на твоя брат; тя да го завоюва, а не ти да го подчиниш. Истината, която изричаш, не е твоя, тя стои над теб и сама по себе си е задоволителна.

Мизерията е злополучие толкоз огромно, колкото и благосъстоянието.

Най-често не се замисляме за какво човек живее, бягайки от самия себе си. Къде ще отиде той, без да се срещне? Бяга и бяга обезверен и все се пробва да не се самоусеща. Хвърля се в света и в съня на измамата, с цел да се освободи от себе си и без се самоосъзнава, да сънува живота си. Колко ли от самоубийците са протегнали ръка на живота си, с цел да се освободят от себе си, а не заради непостижимо тежкия си живот. Самоубиецът желае да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло. Има и доста морални самоубийци, които се мъчат да удавят душата си в шумотевицата и в разюздаността, като тези нещастници, които пият и се напиват, с цел да притъпят мозъка си и да подпухнат. Нещастни души, които живеят, бягайки от себе си! Къде ще намерят покой?

Вероятно на дамите изискуем съхранението на вярата, те поддържат със своето безмълвие традицията на състраданието. Човечеството, въздигащо се до бога, се символизира от Мария, която се извисява до бога, с помощта на своята милост; Христос е Бог, който слиза при индивидите, слиза при Мария.

Пред една жена, пред една покаяла се грешница, пред Магдалена се явява на първо време разпнатият Христос. Тя е първото човешко създание, пред което той се явява и я посочва с името й – Мария. Жени, пристигнали от Галилея, с цел да му служат, го следват до Голгота, до момента в който мъжете, неговите възпитаници са побягнали. След възкресението му святите дами известяват на апостолите за неговото възнесение.

Велико свещенодействие е любовта! Не връзка, учредена на изгода или на облага; а любовта – чистото удоволствие от това да сте дружно, да сте близки, да се чувствате братя, да се усещате един различен.

Retrato de Miguel de Unamuno, c. 1925-1930, by Maurice Fromkes

Някои хора живеят в обещано време повече от други; един претърпява за четири години повече, в сравнение с различен за двайсет години, живот друг, разнороден. Така съгласно интензивността може да се изживее цяла една безкрайност в лимитирано време, тъй като всяко разбиране е безпределно. Но следвайки същата метафора на мисълта, то е безконечност от нищожности, то е безконечност, формирано от безчет частици нищо, съдържа безконечност от нули. Суета на суетите! Не в променливостта и в многообразието, а в неизменчивостта на вярата и на милостта е вечността на живота.

И какво е да се събудиш през нощта, задавайки си въпроса жив ли съм? Дали към този момент не съм починал? И дали оттук насетне моето съществувание няма да се сведе до това да бъда вечно по този начин, както съм в този момент тук и в това положение – лежащ, уединено със себе си и с мислите си, да остана по този начин вечно, вечно, постоянно... Не е ли това самият пъкъл? Защото вземете някой човек, в който и да е миг от неговия живот – бил той и най-щастливият – и му кажете, накарайте го да повярва, че този миг ще бъде безконечен, че ще продължи безпределно, ще трае постоянно, и щом чуе думите ви, той на часа ще съзре в него пъкъла.

Няма ли да е по-ужасно от нищото една безкрайност от самотност, уединено със личното ти нищо? Ако си мислил единствено за себе си, в случай че си търсил единствено себе си и си се считал за център на вселената, със себе си и единствено със себе си ще останеш постоянно, с твоя вътрешен свят, останал външния заличен за сетивата ти, и по този начин скоро ще се проникнеш целият и ще се изпълниш със личното си нищо и личното ти нищо ще остане твоя безконечна спътница.

Човек, който се забавлява от концепцията да извърши неприятно деяние, скоро стига до такава степен, че тази концепция придобива плът в душата му, популяризира се в нея като загниващ израстък, последователно разяжда и унищожава това, което му се опълчва, а в случай че е концепция фикс, подкрепяна от други такива, стига до действието откакто си е построила цяла система, придавайки на всички останали хрумвания своя колорит, заразявайки ги с отровата си и групирайки ги компактно към себе си.

Ужасна болест е интелектуализмът, толкоз по-ужасна, колкото по-спокойно се живее с нея, без да я познаваш; толкоз страшна, колкото лудостта или идиотизмът, за които се споделя, че нито лудият, нито идиотът страдат, тъй като не познават болката си и даже могат да живеят удовлетворени.

Ужасно иго е да живееш плебей на визията, която другите са си построили за теб. Ужасно иго е робството на суетата. Трябва да живеем в своята действителност, а не в привидността, която са си съставили другите за нас; в нашия личен дух, а не в непознатата преценка.

Чрез държанието си, посредством дейностите, посредством делата и думите си последователно тъчем своето оскъдно сходство, което най-после ни поробва. Вместо да бъдем съдници пред бога на нашите дейности и думи, вместо да ги изправяме пред съдилището на личната си съвест, където населява нашият бог, ние се интересуваме единствено от резултата, който те провокират у нашите ближни. Когато ни хвалят и приветстват, ние още повече държим на тях и ги повтаряме, отричайки се от тези – другите дейности и думи, които споделят, били подбудени от беднотия на душата или от скудоумие.

И по този начин, водени от непознатата преценка, пресявани през непознатото решето, последователно тъчем нишката на нашите каузи, които, натрупвайки се и конкретизирайки се, оформят нашия присъщ образ пред света, построяват облика, който потиска и задушава това, което е същински наше, присъщо и вродено наше, което би трябвало непринудено и естествено да избликва от душата ни.

Miguel de Unamuno, 1935, by José Gutiérrez-Solana (1886-1945)